Хелоу от небето над Сирия. Поне така предполагам, че летя над Сирия и това което видях под мен бе средиземно море... Ех Пинокио (Буратино), не помня какво те свързваше тебе със Средиземно море, но пък и аз го видях сега.

Но отначало. Ден1 от моя трип към Тайланд.

Ставам сутринта и както може да се предположи Жорка почти не мигнах, ама тва е от врата ми, а не от напрежението. Звъня на колегата с който трябва да заминем и хоп... да почти позна. Беше се разболял. Вика ми: Сори, ама няма да идвам. Което е ебати шита имайки предвид, че вече си хвърлил 500 евро за транспорт.

Съдба ли е незнам, но винаги, когато на ум ми хрумне пътуване аз някак си не го свързвам с познати и голяма компания. Всъщност както, като четеш книга и пътуваш сам в мислите си, така винаги съм си мечтал, просто ей така да отцепя нанякъде и да видя какво ще ми се случи.

Това, което се случва е приятен рейс за Истанбул, прекрасен трети март с 21 по Целзий на българо-турската граница, 2 часа проверка и падането на батерията на телефона ми. Което е ебати якото. Все пак аз имам някаква резервация за хотел направена от моя колега и никаква информация за адреса. Според последния sms на моя френд става ясно, че знае само името, но не и адреса, който така и не може да ми даде, защото казах ти, че е болен и няма как да иде до офиса да си види компа. Освен това е събота и офиса е празен.

Залез над Мраморно море

С леко духване на батерийката и облизване по нежните и места, тя благоволява да стопли и праща безценен sms към моя спасител Емирхан от Истанбул.

Тоя пич не го знам, не го познавам, само знам че е приятел на мой приятел и щом това е така, то и нашето приятелство вече е само върпос на среща. Според някои Истанбул наброявал 8 милиона, според статистиката бил 12, а според местните обема вече варира на 15-20. Едно малко междуконтинентално Мексико Сити с джамии и готини кучета по улиците... едни такива нашенски...

За щастие Емирхан ме чака на 107 гейт на автогарата, която бие нашия еърпорт по големина и е яко балканска, абе няма начин да се объркаш, че си в Истанбул. Всичко пращи от балкански колорит, а на мене ми е яко гот именно от този факт.

Намираме на хостел в центъра до голямата джамия, на най-красивата уличка на света за 16 лири (8-9 евро). В цената е включена както закуската, така и интернета, който е Wi Fi, но ако не си носите подходящ телефон или лаптоп там си има и компютър.

Следва хапване и дружно посрещане на трети март на центъра на Цариград с наргиле и чай в автентична турска кръчма... е, добре де, чайна. Турската кръчма като словосъчетание май е оскиморон (много тъпа дума... признавам си, че я научих едва миналата година). Турците масово пият чай, но поне го правят в ракиени чашки.

Скрепяване на Българо-турската дружба навръх 3-ти Март.

С Емирхан и Ахмет решаваме, че независимостта като цяло е добро нещо в резултат на което вдигаме чаен тост за Трети март и Ататюрк и за да може националния ни празник да добие задължителната българо-турска окраса правим нощно посещение на гробището, където са заравони бая паши, министри и писатели от времето на империята.

На сутринта се самосъбудих в 7:30, нещо което не се случва никога в периода понеделник-петък ако дните са работни. Излязох да поснимам улицата Жорка и хоп... гледам едни познати... момче и момиче. Викам си “Дай да свирна да видя има ли реакция”... не. Свиркането не мина, но пък с “Ехо-о-о” нещата минаха чудесно. Не се бях объркал. Твърде странно да видиш познати, които са изкарали вечерта в хотела срещу твоя, на няма и 10 м разстояние един от друг да сте били в 20 милионният Истанбул.

Моите познати ме водят до един магазин да си купят джезве, където продавача Метин е най-усмихнатия пич на света особено в такива дъждовни сутрини. Ние сме първи клиенти и това е особено важно за него. Джезвето значи струва някакви пари, може би 5-6 евро. Ние го пазарим за 3, всички се смеят. Метин казва 4. Ние обаче искаме и магнитна плочка за стена и джезвето за общо 4. Накрая Метин суперщастлив каза, че джезвето става за 4,но за плочката да забравим. Не може да я даде толква евтино и за това ще ни я подари. Казвам ти Жорка, тоя е як шестак, страшно весел тип, направо не е нужно да правиш сутрешна гимнастика, тоя агент те развеселява.

Метин - зарибява ни с флаери за хотела си... той е всестранно развита бизнес личност очевидно.

Емирхан ме повежда към летището, където решавам да му се отплатя по някакъв начин, ама то няма как за цялата тая помощ с ориентирането ми в града... поръчваме си две Фанти портокал (за “едва” 7 лева едната) и си обещаваме да се видим на вилата му на Черно море. Ти Жоре (истинския Жоро) и другия, и Мто и останалите знаете. М-у другото имате много поздрави от него.

Безкрайното летище на Истанбул.... защото още не сем видели това в Бангкок.

Незнам дали ви е страх от самолет. Мене не ме беше много. Ама още с излитането капитана смотолеви неща на арабско английски, което ясно звучеше като турбуленция.

Най-големия ужас обаче беше липсата на буря и изневиделица появилата се светкавица от крилото на самолета, което в момента за щастие все още е под носа ми. Просто в един миг все едно Господ извади гигантския си фотоапарат, зареди му светкавицата и понечи да ни снима красивия самолет. Блясък и пукот в един и същи миг. Пукот, който ти се струва разцепващ и успяваш да го чуеш въпреки стените на самолета. (имай предвид, че двигателите не се чуват вътре в корпуса, но сами знаете, че самолет на 2-3 километра се дочува без проблем отвън). Господ (или Алах, щото сме си в Турция все пак) хареса снимката на смразеното ми от ужас лице и реши да снима други неща. Аз бях спокоен, че поне до този момент още не съм си виждал живота като на лента.

Вече ми се доспа и си лягам напряко на седалката в самолета. Незнам къде съм. Има турбуленция.Под мен е пустиня. Залагам дали е Ирак или Сирия. Жълто е. Жълто и предполагам доста горещо. Извинявай Жорка, днес разказа ми беше доста тъп и суховат. Обещавам развитие живот и здраве.

 

За финал ето ти една снимка от Босфора и скоро да знаеш ще отворя албум на адрес http://thailand.snimka.bg

всичко гледам върви по план. :) Ние тук сме си добре, да знаеш;) Кафемашината е в депресия, но тя май не беше добре още като си беше тук.

Фотоапарата на дядо Господ ме срази:)))))))))

да не прочета....този град,тази атмосфера,това е любов от пръв поглед.Не мога да го обясня,бях с големи предубеждения ,а останах меко казано очарована.Благодаря за емоцията.Другия прочит оставям за довечера.Хубав ден ти желая :)

"Залез над Мраморно море"е стархотна снимка!